Бях още в седми клас. Имах велика за себе си мечта. Бях стигнал толкова напред в математиката, че изписвайки подробното решаване на някоя задача, без да го знам, съм го извършвал чрез начини, които се учат едва в университета. Всичко бе само по усет. А мечтата ми стигна дотам, че се превърна в невероятната идея, когато учителката ни по математика, един невероятен човек, се замисли как да изпише задачата, аз да й кажа отговора. Уви! Тази мечта почти бе обезглавена в края на седми клас. Кандидатствах в техникум с математика.Написах веднага елементарните отговори. След това обаче спазих думите и на учителите ми, и на семейството ми “Напиши всички решения подробно и си ги провери няколко пъти!“. Спрях се на най-лесните начини, по които могат да се решат тези задачи, и си тръгнах щастлив. Учителката ми в училище го потвърди: ”Влезнал си! Верни са ти!”. Писаха ми обаче двойка, защото два от вариантите за решаването на задачите са се изучавали в по-горните класове, а третият от тях едва в университета. След цяла седмица разправия по въпроса ми писаха шест, но се отказах да уча в този техникум и изоставих напълно математиката. Малко по малко, след няколко години забравих дори семантиката на думите в математическия език. В средното училище се роди друга мечта. Тя не бе само моя, а и на още четирима приятели.