Вървях по стръмната пътека, по тесния хребет на скалата, от двете ми страни се простираха безкрайни пропасти. След час стигнах до края на хребета и се спуснах в обрасла с влажна растителност долчинка. В края и между дърветата се виждаше пещера. Когато наближих пещерата, малко встрани от нея видях този, когото търсех - Най-Мъдрият Жив Човек, За Когото Казват, Че Знае Почти Всичко. Той ме беше забелязал пръв, изправи се и ме посрещна любезно, предложи ми да седна на един камък, близо до този, на който той седеше. Най-Мъдрият изглеждаше доста неопределено - можеше да се каже, че е по-скоро стар, но не престарял, лицето му беше обикновено и простодушно, дрехите му - сив панталон и зеленикава риза с къси ръкави. Дали не бях разочарован? Но още когато седнахме, той ми заразказва за себе си и за необичайната си съдба, така че външният му вид сякаш изчезна. Всъщност, аз бях дошъл да го питам нещо за себе си, но той не спираше да разказва. И аз слушах - описания на тежък живот, описания...