Няма по-трудно ре­ше­ние от то­ва да нап­у­с­неш ро­ди­на­та за­ви­на­ги. Осо­бе­но в она­зи дра­ма­тич­на 1968 го­ди­на. Вне­зап­на­та пром­я­на в усло­вия­та на жи­вот бих срав­нил с раз­ли­ка­та между дет­с­ки ба­сейн и оке­а­н. Възмож­нос­ти­те бяха две: изплуване или потъване. Разбрах го по вре­ме на ед­на раз­ход­ка в руско­то гроби­ще край Па­риж, в град­че­то Сент Женевиев де Боа. Състуден­ти­те ми отначало ме мис­ле­ха за руснак. Един от тях, кой­то жи­ве­е­ше до гро­би­ще­то, ме по­ка­ни на обяд. От бал­ко­на ми по­ка­за мал­ка руска чер­к­ва, за­о­би­ко­ле­на от безброй пра­вос­лав­ни кръсто­ве. На тръгване се отбих да се разходя сред тях. Бе­ше не­деля, бръснеше ле­де­н януар­с­ки вятър. Алеите бяха поч­ти без­л­ю­д­ни. Спи­рах се пред бе­ли­те кръсто­ве с известни имена, откроявали се сред онези над един милион руски емигранти, потърсили убежище във Франция след 1917 г. - Фе­ликс Юс­у­пов, граф Голицин, Сер­гей Пол­я­ков, Ан­д­рей Тар­ков­с­ки, Рудолф Нуреев...