Антон К. цяла нощ е чел, гледал е телевизия, въртял се е неспокойно в чаршафите си, усуквал ги е като въжета около краката си, ритал ги е, мокрил ги е с потта си. После е ставал, за да похапне нещо, оглеждал е подпухналото си от безсъние лице в голямото огледало в коридора, бродил е из празния си нощен дом като вампир, който се опитва да откаже кръвта. Стоял е на прозореца и е дишал бавно топлия и незасищащ въздух, измъчен и прежаднял за хладен, лек като езерна вода сън. После е лягал пак на тясното си, безмилостно легло, пак е чел и се е опитвал да не мисли, защото мисленето е най-големият враг на съня. Но когато се е опитвал да не мисли, Антон К. изведнъж е бивал обливан от порои ужасни, нощни мисли, тези, които се раждат обикновено в най-безнадеждните часове - някъде между два и четири. Тогава нощта има още много минути в запас, много минути, в които няма да има утро и в които у човека се поражда страшното подозрение, че слънцето няма да изгрее никога повече. И Антон К. е...