Другият бе по-млад и от мен – едва двайсет годишен. От малък останал сирак. Намерили го да спи гол в един гълъбарник. Другарят Петров го осинови. Взе го в партизанския отряд, където отказа да носи оръжие. Четеше или декламираше патетично стихове. След запознанството ни се отнасях с пренебрежение към него. Името му бе Александър, но аз го наричах подигравателно “Гълъбе”. По-късно това прозвище започна да ми звучи много гальовно. Беше висок и слаб. Решеше черните си коси с ръка назад. Погледът му – дълбок и объркващ – съвсем неподобаващ на възрастта му. Неподобаващ, защото гласът му, устните, лицето – всичко друго в него напомняше дете. И досега не съм срещала човек с червени като малини устни и чисто като пролетни облаци лице. Не гледах на него сериозно, защото го възприемах като дете. Но то бе в началото.