Дълъг, черен островърх калпак. Под него дълъг човек с дълго чувство за смях и резил, и широко сърце. Това е Дочо Узуня. - Eй, мустак, яла тук – ще рече бай Дочо. Седнем на земята, дето сме се срещнали. Вади плоската от пояса. - Цукни де, цукни – и бърка за металната свирка. Дръпне от цифката. Намокри свирчицата и започва да свири. Дърпа от цифката. Надува свирката и така нежно свири, та чак очите му греят.