България е била почерняна много пъти. Такава й е била съдбата - много често просто жребият на нещастието е избирал да я споходи. Прекалено често. 18 февруари обаче е не просто един от най-черните дни в историята на България. Той е ден на скръб, толкова голяма, че годините и вековете за нея не са нито мерило, нито граница. Ако днес се спрем и се заслушаме - не навън, не наоколо, а в себе си, ще чуем и ще усетим тази скръб. Кръвта на поколенията не измива болката от такава невъобразима загуба - тя я предава нататък - така, че всяка новородена българска душа да помни величието на Левски, защото то е част от нея, и да прескача от болка на всеки 18 февруари, защото глухата мъка от загубата на това величие ще я има докато я има България. Левски е образ, толкова недостижим, че е удивителна чест...