Quo Vadis, България? Къде отиваме? Какво правим? Какво ще стане с нас? Какво поражда проклятието, което тегне над тези земи, което витае в тези български глави и населява българските ни кошмари?
Няма как да не си задаваме тези драматични въпроси. Няма как да заровим глави в пясъка и да се грижим само за собственото си добруване. Една невидима граница е вече пресечена – и тази страна, а също и нейните обитатели няма как да останат същите.
Почина Пламен Горанов – който се самозапали пред Варненската община в знак на протест срещу кмета Кирил Йорданов и ТИМ – групировката, превърнала Варна в свое феодално владение. Пресели се в един по-добър свят след дълга, мъчителна агония.
Казват, че изгаряйки, извикал: “Киро, Киро, днес трябваше да съм в Анталия…”. Да, трябваше да бъде там и да катери скалните масиви с приятелите си алпинисти. Вместо това се изкатери на небето.
Толкова ли струва човешкия живот тук, в тази забравена от Бога и справедливостта родина? Оставката на един кмет достатъчно основание ли е да се окъпеш с бензин и да си драснеш клечката?
Не. И не това е основанието на Пламен да се облече в пламък. Основанието е натрупваната апатия, моралното безразличие, бай Ганьовската стръв към имане и власт. Основанието са дефицитите от човешко достойнство, от справедливост, от почтеност и съпричастност. Основанието се крие в омерзението да живееш в лъжа, омерзението някакви самозвани властници да те правят на маймуна, омерзението от чалга-битието, от паралелния измислен свят на някакви уродливи гърли и безпардонни пичове, който трябва да замени реалния, омерзението от подмяната на ценностите, омерзението от пълната неспособност на новата България да произведе качество на живот.
Всичко това се наслагва, утаява в душите на обитаващите вечно незавършения български преход. И в един момент животът губи цена. Превръща се в бреме – и единствения начин да го оценностиш е да го превърнеш във вик, за да събудиш спящите. Например като си драснеш клечката.
Пламен го направи на 20 февруари – и предаде Богу дух навърх националния ни празник. Впрочем не беше първият. На 18 февруари отчаян от живота млад мъж се запали в центъра на Велико Търново. На 26 февруари пламна тялото на 53-годишния Венцислав Василев пред Община Раднево. Три самозапалвания в рамките на осем дни. Това дори и в Тибет вече не се случва.
Избират се и други пътища за напускане на българската реалност. Според в. “Труд”: “След смъртта на самозапалилия се Пламен Горанов от Варна стана ясно, че в града е скочил броят на самоубийците. Вчера мъж на 43 г. се хвърли от Аспаруховия мост, а в неделя друг младеж се гръмна в главата.
По петима се хвърлят от същия мост всеки месец. В дните на протести средно по двама души се самоубиват в града. В София от началото на годината досега край на живота си са сложили 129 души, а други 21 са опитали. Полицаите в столицата признават неофициално, че не помнят такъв бум, особено през зимата. Само миналия петък 10 души са посегнали на живота си, като трима от тях - с пистолети.”
Пламен Горанов се самозапали с плакат, на който пишеше: “Оставка на Киро и целия Общински съвет до 17 часа на 20 февруари 2013 година”. Кирил Йорданов днес, пети март, все още е кмет. И е символ – на бездушието на прехода. Същият кметува вече четири мандата, издиган три пъти от БСП и накрая от ГЕРБ, а преди това пребиваващ и под шапката на СДС в битността на областен управител.
След като човешката факла освети мизерията на властническата му хамелеонска душица, той отказа да подаде оставка. Нямало да го направи, докато разследването не установи ...