И така – аз тръгнах към тъй наречения Малък Тошко, а ръката ми сама посегна и бръкна в чантата. А там – както бях споменал – аз носех томче "Избрани стихотворения" на Христо Смирненски. Докато вървях към напълнелия и тъжен наследник на зряло-социалистическата българска корона - Тошко - аз си мислех и се усмихвах. Мислех си за това, че издигнатият в култ именно от комунистите поет Смирненски сега ще получи едно леко шамарче. То ще се изразява в това, че върху лицето му, тоест - върху книжката му, ще се подпише внукът на един диктатор, който стана известен с пиенето на бира и мръсния си език. Не диктаторът – внукът. И какво ще постигнеш с това? – ще попита някой страдащ от злоба и черногледство мъдрец и многознайко. – Ами… ами… просто ще предизвикам в гърлото си клокочене, смях, възторг… И най-вече - свежо презрение към човешката суета и глупост! Ще се развеселя, човече, по дяволите! Това ще постигна! На тоя свят най-много обичам да се присмивам на човешката суета и глупост....