Всяка година я преоткривам. Всяка година по същото време, както се пееше – само че не винаги е по същото време. Понякога е есенна и спокойна, друг път е пролетна и жизнена, но почти винаги е росна и току-що окъпана в дъжд.
Обичам централните улици – само сред други хора е ясно, че си истински. При дъжд те не са толкова много и са някак по-други, оптимисти и непукисти. Момчета карат байкове, момичета се смеят силно, двойки не могат да се наситят на това, че са заедно. И други истории…
Нося чадър, основно за да изглеждам нормално – все пак подозрително е да се разхождаш в дъждовна неделя из София без чадър. За щастие, почти никога не се налага да го отварям.
Слънцето се явява на дансинга и светва в целия си диско-блясък. Близва облаците, позлатява фасадите, разхожда се по Раковска да разгледа афишите. Полезно е да се ходи пеша.
Няколко часа по-късно е време за тролей към вкъщи. Краката ме болят, фотоапаратът, приятно натежал от кадри, си почива в чантата, а усмивката остава залепена на лицето ми. Пред очите ми минават спомени от посетена изложба, омесени с гледката на Витоша от Моста на влюбените.
Неделната разходка е жизнено необходима за зареждане на батериите и изчистване от всички делнични емоции. Особено когато вали, а ти носиш и фотоапарат, и чадър, който да не отваряш.
The post Моята София appeared first on Васи ли?!.
