Когато ви кажат, че този филм сте го гледали, не бързайте да се съгласявате. Защото става дума за документалния филм на режисьора Атанас Киряков, прожектиран за първи път снощи в „Дома на киното в София”. Ако не сте били в публиката, не сте го гледали.
Аз бях, там за съжаление. И си направих извода колко греша (отново), когато се съгласявам да участвам в колективно начинание, върху чийто монтаж нямам никакъв контрол – тъкмо това казах на г-н Киряков на изхода, когато той се опита да ме „успокои”, че в „разширения вариант” съм бил цитиран много подробно ( а не както в този, краткия от два часа и 10 минути, където от близо половин час интервю ми е дадена на екрана думата с едно изречение в рамките на десетина секунди). Прозвуча гузно от негова страна, но не е улучил причината, поради която се разделихме не особено ласкаво.
Няма да пиша рецензия за филма „Прехода”, макар и без да е професионален критик човек би попитал на първо място защо в темата за българския преход ( подразбран от анонса като български), бяха вплетени безкрайни тиради на македонци и македонски албанци за демокрацията като такава и за ползата от храненото като основно средства в борбата срещу глада: баналност върху баналност в особено дълги, скучни и направо обидни за хора със средно образование монолози.
По-лошото, според скромното ми мнение, е, че прочитът на близкото ни минало, макар и с несъмнен антикомунистически патос, не остави също съмнение за едностранчивата интерпретация чрез изтъкването на едни авторитети и пълното зачеркване на други ( като Филип Димитров например- все пак беше първия премиер на СДС, превъзнасяна иначе доста абстрактно във филма). На финала отмъстително се появи надпис, че Иван Костов е сред онези, които не са пожелали да говорят със създателите на филма. Вероятно поради това явно е бил наказан с пълно отсъствие от миналото ни в тази картина. Монтиран беше само с репликата, че подкрепя протестите ( през 1997 г.), която, показана по този начин, прави обичайното за неговите врагове в дясното пространство внушение, че се е присламчил към онези процеси, т.е., че не е бил истински революционер.
За сметка на това пък думата за назидателни обобщения- не толкова спрямо общите комунистическите противници, колкото към неназованите, но ясно подсказани врагове в дясното пространство, най-щедро бе давана на президента Петър Стоянов. Не мога да пропусна, че не пропусна и мен ( ако спестя този детайл, ще бъда заподозрян в умисъл от позицията на „наранения”). Без да бъде питан, лежерно, по адвокатски, както добре умее, ме „похвали” със зле прикрита отровна ирония, че съм си признал за досието: „аз бях”! Прозвуча почти като негово сбъднато отмъщение срещу моя скромна милост за това, че не съм в неговия отбор след онова негово прословуто „Иван, кажи си”, т.е. „Иване, признай си”.
Всъщност не съм в ничий отбор и точно това ме прави свободен да напиша тук и сега, че бягството на Петър Стоянов в богатата чужбина от бедната България в бурния за толкова покровителствено коментираните от него десни българи ( мнозина от които ядат тук всекидневните шамари на неравната битка, включително с неговия приятел Бойко Борисов) не се различава особено от бягството на самия Бойко Борисов от отговорност за резултатите от популисткия потоп, който оставя след себе си. А това е потоп, който припознатия за десен от Петър Стоянов популист Борисов, удави допълнително българската десница и издърпа на повърхността същите онези левичари, срещу които Стоянов, Кабаиванов и цялата тази компания така луксозно въздишат.
Петър Стоянов отново и отново беше монтиран да повтаря, че за днешното състояние на България са виновни лидерите на десните, свързани с комунизма. Сякаш още при комунизма той самият се е борил с него някъде от Швейцария (или където там пребивава вече от години, далеч от неприятната битка с посткомунизма в България). Усещането беше като на пресконференция на СДС-Кабаиванов, на която въпросите са забранени.
Другият авторитет с водеща роля в обясняването на прехода в този филм също беше с институционална табела. Към него въпросите са дори още повече, защото се казва Желю Желев. Но явно любезно не го бяха попитали за ролята му в свалянето на правителството на СДС през 1992-ра г., например, когато подчиненият му шеф на разузнаването Бриго Аспарухов беше острие в пълзящия преврат, разцеплението на СДС, прекрояването на парламентарното мнозинство без избори и формирането на правителството на корпорацията „Мултигруп”, начело със съветника на Желев професор Любен Беров.
Ако в прочита на тази част от историята все пак се намират интерпретатори, които и днес повтарят как Филип Димитров сам си е виновен за поискания и загубения вот на недоверия през онзи октомври 1992-ра, то за една друга документална и документирана безспорна истина авторите на филма буквално се подиграха с публиката. Връщайки се към отблъскващото зрелище как „елитът” на България плюска печено прасе насред надигащия се глад през декември 1996-та пред отвратените погледи на минувачи край витрината на заведението с названието „България”, документалистите „спестиха”, че сред гостите на „видния мултак” Вежди Рашидов, „виновникът” за тази разюзданост, Желю Желев не само присъстваше, но и беше първият, който се видя в кадър да се целува с юбиляра при тържественото си пристигане. По късно държавният глава се вихри на хорото на самодоволните празнуващи мулташко-просташкия чар на „веждито”.
Както се казваше в един друг филм, така и сега може да се обобщи: „Лошо, Киряков, лошо”. И пошло дори!
Когато монтираш документални кадри от едно събитие, което (основателно иначе) показва отвратителното лице на разюздани бабаити на прехода, е грозно, нечестно и направо подвеждащо да спестяваш неудобната истина за връзката между „Мултигруп”, Вежди, Желю, правителството на Беров и накрая с факта, че тази компания беше разгонена именно от правителството на Иван Костов, заради което после му разгониха фамилията ( руските служби, мобилизирали агентурата си в България, както твърди в интервю за моя милост самият Костов специално за книгата ми „Течна дружба”).
Факт е, че историята се пише от победителите. В този смисъл филмът наистина побеждава историческата истина с недомлъвките, вътрешнопартийният реваншизъм на Петър Стоянов и другите дребни камъчета, от които няма да се преобърне никаква каруца, но и няма да се изгради паметник на създателите му.