Новата стихосбирка на Пейчо Кънев излезе с доста претенциозното заглавие „Уиски в тенекиена кутия“. Някак американско, бунтарско и самотническо. И всъщност се оказа, че поезията вътре е точно такава.
Разделена на три цикъла, книгата се мести през градския пейзаж, към усамотения апартамент в четвъртък сутрин, с аромат на висококачествен бърбън. В тази атмосфера не изглежда никак странен фактът, че стихотворения на Пейчо се появяват почти всяка седмица в различни англоезични литературни издания.
Няма да крия, че поезията ми е далечна и много често желанието да твориш в подобна форма ми се струва неясно и нелогично. И в края на книгата, точно в последното стихотворение, открих една причина:
Пишейки стихове
Забивам този ръждив пирон
в разнебитената барака
надявайки се поне малко
да я стегна,
и си помислих какъв глупак
съм, че го правя,
но все пак продължих
да размахвам чука.
