една от любимите ми поговорки е китайската поговорка за реката и труповете на враговете. поразсъждавах върху нея и ето как ми се видя днес. стой на брега достатъчно дълго, не прави излишни движения, не натоварвай кармата си с отрицателна енергия, просто стой и гледай водата как тече без никога да спре. с един и същ ритъм, едно и също постоянство, една и съща цел - да тече и нищо друго. успееш ли да напуснеш мислите и чувствата си, съсредоточен върху течението, рано или късно край теб ще минат труповете на враговете ти носени от реката. ако си застанал на брега за да видиш враговете си мъртви, най-вероятно няма да видиш нищо, но ако си стоял там, защото си се загледал в течението й, не би трябвало да изпиташ радост когато победеното зло мине край теб. това, което е било, е мъртво, не си го убил ти, някой друг е свършил мръсната работа. някой, който не знае, че реките текат. споменът за враждата е храна за пъстървата и сьомгата, а те, като същества лишени от емоции (за което не съм напълно убедена, въпреки твърденията на учените), ще се нахранят и ще се заемат с продължението на рода си. когато видиш труп на враг да минава край теб, изпрати го с носталгия по пропуснатия шанс за човечност. не омразата храни рибите, а телата на тези, които са я изпитвали. "лишеният от емоции" живот продължава вечно за разлика от твоя.