Едно от най-възхитителните неща, които се сещам сега, е човешкият ден. Но не просто преживеният. А разказаният ден. И осмисленият ден. И още повече – разказаният от остроумен и весел човек ден. От такъв, който умее да измъкне от сивата купчина на досадния живот най-лъскавите копчета, гердани и топчета. Да измъкне от скуката само странните и искрящи случки… …или по-точно – да погледне от такъв ъгъл случките в един ден, че те да започнат да изглеждат странни и чудновати, изключителни или поне забавни. И показателни. И многозначителни. Човек затова понякога започва да пише дневник. Защото, като описва дните си, той с вълнение забелязва, че много от случките в тях са съвсем причудливи, или поне последователността на случването им е съвсем необичайна и възхитителна. Неразказаният живот потъва в забравата. Неописаният ден е загубен ден. Помня в младостта си момчетата, които разказваха с възторг за всяка своя връзка с момиче. Разказваха на приятелите си, на мене, с настървение....