Оня ден видях в двора на една болница Христо Бисеров. Беше точно ден-два след данданията около него. Той пристигна в двора на болницата с едно малко джипче, шофираше сам. Въпреки студа беше облечен само с тънкото си кожено яке, с което го дадоха и по телевизиите. Пред входа на болницата пушеха някакви хора, пациенти и служители. Те, разбира се, веднага го разпознаха и се сбутаха с лакти. Той се направи, че гледа в едно листче в ръката си, не искаше да среща погледа на хората. Изкачи се по стъпалата и влезе в болницата. За миг през главата ми мина еретичната идея да се обадя на мои познати журналисти и след малко тук да пристигнат телевизионни екипи. Да заприщят входовете и изходите и да го погнат с камери и микрофони. Да стане гъмжило. Не го направих. В този миг той беше моят по-голям брат, който вече беше изпил горчивата си чаша. Той имаше право на своето усамотение. По същия начин никога няма да хвърля камък и по преподавателя Драгомир Драганов. Който не се е напивал, той да хвърля камък по него. Драгомир Драганов също изпи горчивата си чаша. Когато човек изпие горчивата си чаша, той, дори без да го съзнава, става Божий, става Христов! Той вече никога няма да е същият, такъв, какъвто е бил преди. Самият той може още да не го знае. Но това е точно така. И свидетелството, публичното свидетелство на такъв човек след горчивата чаша, особено ако е управник, вече е безценно. Сбърках, разсипах, изсякох, откраднах. Още не сме доживели такова нещо