Аз обикалям страната. Насилвам издателите си с молби, закани и увещания и така – с полудобро, полулошо - си издействам да ми уреждат представяния пред публика из страната. Действам като бихейвиорист. Като всеки стар китаец, който знае как се борави с метода на моркова и тоягата. За да издействам за себе си това, което смятам, че е най-важно за един писател. Да бъде известен. Поне на тези, които четат. Понякога моля най-любезно издателите си. Понякога им крещя и ги заплашвам като някой хун. Като самият Атила или поне като брат му Бледа. Обещавам на уплашените си и изпълнени с досада от мен издатели, че ще пристигна в издателството с тлееща главня в ръка и ще ги запаля. Ще изпепеля редакцията, ако не ми осигурят срещи с читатели. Шегувам се, естествено. Просто им крещя. Никакви главни. Само понякога. И всичко това – за да си осигуря така задължителните за мен срещи с читатели. Защото… ще се чудите защо. Защото това - един писател да бъде неизвестен и непознат за читателите - е...