През цялото време ни принуждаваха да живеем безвкусицата и бездарието, в които те самите живееха. Животът с тях винаги напомняше училище или казарма. Така не ни позволяваха да пораснем. И не беше случайно, че репресиите обикновено се прилагаха колективно. Постоянно понижаваха, изтласкваха, деградираха и заглушаваха отделния бунтовник и личното недоволство. Недоволните и разбунтувалите се нямаха имена. Или ги имаха само за кратко. Спомнете си колко немощни бяха опитите да бъдат възкресени страдалците, дори в апогея на всеобщото недоволство. Появиха се само няколко личности, станали слабо известни, и бързо изчезнаха. Нямаше ги. Отново се превърнаха в апокрифи. В шепот. В тема за говорене между отделни хора, и те в състояние на постоянно изтласкване и заглушаване. Затова пък се засилиха опитите да се увековечи присъствието на гнусните фамилии. Споменаваха се въображаемите им заслуги и постижения. Подрънкваха старчески разхлабената струна на носталгията. Медиите с досадно постоянство представяха животински екземпляри в ролите на дядовци, бащи, сестри… На народа, на кого друг, до там им стигаше въображението.