Времето си вървяло. Упоритите капчици вършели своята работа. От време на време скалата усещала трусове в основата си, засипвала капчиците съпротива с огромни облаци от прах и камъни. Опитвала се да погребе дълбоко под себе си самата идея, че тя – великата, страшна скала може да бъде разрушена. Но вече било късно. Процесът бил необратим. Смелите капчици ставали все повече и по-големи. Загърбили различията помежду си, убили страха в себе си и капели. Всяка капка била боец, безстрашен воин. Един ден, както се любувала на себе си, скалата усетила нещо необичайно. Първо чула страшен тътен, след това видяла немислимото – безброй разгневени капчици летели към нея. Страшната, велика скала се паникьосала и зафъфлила: – Ама чакайте, аз ще бъда добра, ще помисля за вас, обещавам, обещавам, обещавам… Зациклила скалата на последната дума. Грохот! Справедливата многомилионна вълна отнесла „вечната” 23-годишна скала като сламка.