Жената на професора ме срещна на пътя ми към моя вход. Пред мене тичаше дъщеря ми. На рамото висеше чантата ми. В моята глава витаеха мисли за различни, незначителни неща, които ме интересуваха малко или повече. Много мои неща бяха около мен и тя влезе в моя изолиран свят нежелана. Заговори ме, защото ме познаваше. Аз почти я бях забравил. Когато неспокойната й ръка попипа гърдите, извади и прибра огромно златно колие, аз си спомних коя е. Преди две или повече години беше идвала при мене, за да търси помощ за внука си – отчаян малък наркоман. Аз тогава все още работех като психиатър и тя си въобразяваше, че мога да й помогна. А аз не можех. Всъщност, хората, изпаднали в нещастие трябва да си въобразяват, че може нещо да се направи, иначе ще е много зле. Тя, тогава, преди две години, ми разказва дълго за внука си, плака, успокоява се, изпада в излишни подробности, кле се в какво ли не, че единственото, което иска да направи е да помогне на бедното, умиращо момче. И странно, от...