...Тук бай Стоил млъква. Ние не схващаме веднага защо. Загрубелите ни градски душички, свикнали да възприемат всичко с мнителност, не схващат, мамка му, защо. Но тишината обхваща телата ни, като дива лоза каменните дувари на къщята. И изведнъж, заслушани в тишината, чуваме ударите на сърцата си и се усещаме. И ни става едновременно тъжно до сълзи и мило, топло някак си, сякаш сме нагазили в късноесенна октомврийска шира. И си обещаваме наум, че ще вземем номера и ще се обадим…Прощавай бай Стоиле, не се обадихме… - Виж, за табелката даваме дежурства веднъж седмично – напевно, с една тънка, играеща Елениното по устните му усмивка продължава той. - Как така давате дежурства? - Ами ей така, всяка неделя един от нас е дежурен, ходи и мие табелата. - Миете табелата???