Струва ми се, че живея сред дребна злоба и глухо ръмжене. Хората се мразят. Ходя по улиците и ми се струва, че хората се мразят. Че мразят мен и себе си. Готови са да ме убият. За нищо. Просто защото ходя по улицата. Защото заради мене могат да влязат с колата си в улична дупка и да нарушат баланса на предните си гуми и на жалките си души. И затова – защото заплашвам баланса на предните им гуми – те са готови да ме убият… Така ми се струва. Може и да не е така. Тоест знам, че не е така. Виждал съм шофьори нагли до немай къде, които почти са готови да ме блъснат с колите си. Но казвам „почти“. Защото съм сигурен, че освен че са зли, хората сега са и извънредно страхливи. И не човеколюбие ги спира да се избиват, а ужасната им страхливост. Страх ги е да не ги тикнат в затвора и това да наруши бъдещите им бизнеспланове и да осуети гледането на мача от Шампионската лига в неделя. И затова те не ме убиват. Въпреки, че дълбоко в душите си биха искали. Поне така си мисля. Доколкото...