Филмът е страхотен.
Не се сещам в скоро време да съм била толкова ентусиазирана от български филм, наистина. Този филм пак ще се гледа. И книгата ще се прочете (понеже не харесах много “Дзифт” и така и не я потърсих, когато се появи по щандовете, та сме се разминали с книгата досега, ако е наполовина толкова добра, колкото филма обаче… ще си струва).
Четох бая рецензии за Цветът на хамелеона… мнго хора коментираха, че салоните били празни, че хората мълчали или си тръгвали. Това не е филм, който да гледаш сам. Това е филм за компания, в която да викате при културните препратки, при забелязването на тънката визуална ирония или умишлените закачки със зрителя. Това е филм, който да се дискутира още докато се гледа, дори бих казала събитие ала психо-театър.
Това е филм, в който да избухвате в смях, защото спомените от реалността на деветдесетте и преди това ги има, остри и в тила на съзнанието… това е чудесен филм, защото е толкова емоционално и интелектуално точен в осъзнаването на невероятната абсурдност, пародииност и ужас, които са съставлявали времето страхът, посредствеността, двойните стандарти, вътрешните игри, абсурдните неща, които сме готови да приемем за чиста истина и до каква степен сме готови да се променим и да се приспособим…
Филмът е черна комедия, но е освен това изобщо не смешен в стряскащата картина, в ужасяващия мрак, безцелност и абсолютна дребнавост, която изгражда, в огледалото, който ни поставя. Огледалото на дявола в случая не се чупи и не е настроено да показва само негативното и отрицателното, но избива, когато отразява един по-перфектно мимикиращ обект от останалите, някой, който осъзнавайки играта, я обръща в своя полза и се гаври с глупостта на правилата и психиката на играчите.
Филмът може да се пренебрегне заради абсурдната си бутафорност… но той е много добър в един аспект – цветът на хамелеона е в зависимост от фона… кой е луд, този, който се приспособява към лудостта на света или лудия свят, който реално е изграден от стотици, хиляди луди, които се водят по чуждия авторитет без грам критична мисъл и реакция? Танцуващата Диана ни е смешна, защото вярва в безумната идея за отдел “Пол” на ДС и сцената в къщата на музей е трагикомична… но реално, нейното нелепо дибидюс па де дьо, комбинирано с картечница (или беше автомат) реално не е толкова по-различно от десетки и стотици подобни интелектуални гаври, случвали се и случващи се (последните избори, например?).
Руши Видинлиев играе прекрасно. Днес научих, че по образование е актьор, но не е завършил в България. Личи му, няма го сричането на текста, гледането в една точка или абсурдното преиграване, което е типичното състояние на повечето модерни български актьори. Определено ми хареса ролята. Не знам дали това е дебют за него като актьор, съмнява ме, вярно, има терен за развитие, но… предаде ролята, има чара и емоцията на хамелеона.
Персонажът му е описван като социопат и психопат в други ревюта. За мен той не е нито едното, нито другото, просто е перфектно приспособен. Това не го прави положителен герой, на него му липсват елементарни морални скрупули… но пък откъде да ги има? Как да ги научи? Тук поле за интерпретация и анализи има… безкрай.
Останалите актьори… приятна игра, не дразнеха и бяха добре подбрани, играеха прилично. Слабите актьори за късмет бяха малко и бяха уравновесени, та не пречеха. Надявам се в книгата да има повече информация за русия айсберг, която е любовния интерес на хамелеона във филма, защото беше напълно безсмислена и ненужна. Комбинирана с абсолютната безличност на актрисата, която е чудесна за гледане, но абсолютно дърво (макар и по-добре от повечето си колеги, признавам й го) и не можах да я възприема изобщо. Не само това, но нейната роля е абсолютно… празна. Тя не носи нищо ново, не ни разкрива нищо ново, а експресивния край в черно бяло и нейната евентуална реакция са напълно под въпрос, заради стилистиката. Евентуално е, за да се демонстрира, че наистина, всеки е чудовище, но нейния аспект беше изгубен. Възжможно е да е изгубено в сценария, не знам…
Чисто визуално, филмът е страхотен, до степен прекалено, но това е интересен аспект, в комбинация в умишлената асиметричност на предполагаемото време, в което се развива действието. Препратката, че съвременната реалност е също толкова нелепа и абсурдна, е повече от очевадно, чрез постоянното поставяне на напълно модерни елементи в уж ретро ситуации и моменти.
Като цяло, филмът си заслужава гледането!
Filed under: бръмчащи мисли, култура уж, чекмедже "Разни" Tagged: Руши Виденлиев, българско кино, добро българско кино, кино, цветът на хамелеона
