бях на изложбата за дейвид бауи. гениален артист. гледах публиката, беше пълно с хора на средна възраст, а и възрастни, които носталгично тактуваха. благодаря, че имах майка, която ме научи да мисля във времена когато това не беше поощрявано. 
мислите ми обаче бяха основно нерадостни, защото видях арката на един разноцветен, изключително свободен живот, животът на бауи, разбиващ социални бариери без да бъде наказван. ако майка ми беше жива, тя също щеше да си тактува на тази изложба, но нейната носталгия щеше да е много по-силна и горчива от носталгията на лондончани, защото всичко това беше ЗАБРАНЕНО. никога няма да забравя забраната и никога няма да я простя на тези, които я налагаха. благородно завиждам на хората родени и живяли свободно. колкото повече време минава, толкова по-ясно виждам трагедията на соц поколенията.културната пропаст от комунизма е незаличима, всичко случващо се в българия го доказва и в момента.