Старите времена… Как висят те на закачалката в ъгъла… и само когато отидем - за чаша вода или чаша отрова – до хладилника – ги докосваме с рамо и ги помирисваме… и си спомняме за тях… Кой помни старите времена? Аз. Трудно ми е да си представя – както сега безгрижно си пиша писъмца по Фейсбук с някоя любезна възрастна дама от Модесто, Калифорния и приемам това за нещо нормално и подразбиращо се от само себе си – че преди двайсет и пет години очаквах писмо от любимата си – веднъж в седмицата. И това писмо идваше – веднъж в седмицата… Но понякога и не идваше. А когато дойдеше – пристигаше в огромен брезентов чувал. В който бяха натъпкани още двеста писма от други войнишки любими. И който беше сбутан до петдесет други подобни чувала – отиващи до други бойни поделения. И писмото беше ценност, каквато трудно може да измисли човек. Понякога тичах задължителните три километра крос и усещах сърцето в зъбите си. Смъртта. Човек не знае кога ще умре. Няма представа от какво точно...