Материал на "Дойче веле" Истината за случващото се в Турция е съвсем различна от това, което показват телевизиите. Нашата коментаторка Еми Барух го е видяла с очите си. Видяла е и друго: че турците направиха това, което българите не успяха.   Те протестират и пеят, вълшебно въодушевени от това, че са там, че са много, че са заедно. Всяка вечер стават все повече и повече. Решителни, раними, революционно възторжени, реални. Камшиците вода, които плющят срещу телата им, имат ефекта на смола, която втвърдява тяхната непоколебимост и възбужда презрението им към щитовете на полицията и щурма на властта. Те са многолики, гневни, образовани. Скандират в кресчендо своето негодувание срещу бруталния отказ на Ердоган да чуе своя народ. Срещу окървавения площад в Истанбул, превърнал се в символ на модерна Турция. Срещу манипулаторите, срещу продажната журналистика, срещу информационното затъмнение. "Моята страна е красива, когато е гневна" Тяхната медия е улицата. По паважа, по витрините, върху стените на сградите се множат възвания, заклинания, стихотворения, карикатури, стихове, рисунки. Така е от дванайсет дни във всички избухнали градове. "Моята страна е красива, когато е гневна". Това е един от любимите ми графити, които видях в Измир - опозиционната столица на страната, която държи рекорда по брой на журналисти в затвора. Днешна Турция е гневна по невиждан до момента начин. Всеки следващ ден е изпитание и терзание