Преди 25 години аз бях войник. Пазех границата между СФРЮ и НРБ. Във Видинския край. Трябваше да внимавам да не избяга някой гражданин на НРБ в СФРЮ. А това се случваше – не прекалено често – но не и рядко. Задоволително често. Аз трябваше да застрелям всеки, който се опитваше да избяга от НРБ в СФРЮ. Така си беше. За младите и непомнещите ще поясня: СФРЮ и НРБ - това са Социалистическа федеративна република Югославия и Народна република България. Тогава освен НАТО, имаше и друг световен военен пакт и той се казваше Варшавски договор. Ние бяхме в него. България имам предвид. И се водеше Студена война. Беше ужасно да си войник в свят, разделен на два военни лагера, които водят Студена война. Но хората са прочути с едно нещо. С късата си памет. Те искат да знаят само сега. Сегашния ден. И още – искат никой и никога да не може да им отнеме едно свещено право. Да се оплакват чак до небесата от днешния си ден и да смятат днешния си ден за най-ужасния от всички. Смешни са тия хора,...