Европейската левица още не може да се съвземе от краха на комунизма и падането на „Берлинската стена". Повече от 20 години по-късно продължават опитите за създаване на някакъв устойчив и привлекателен отговор на либералната глобализация. Последният и особено сериозен знак бе загубата на изборите за европейски Парламент през 2009 година, когато се предполагаше, че пикът на глобалната криза няма как да не поднесе на тепсия изборната победа. Вместо това се оказа, че паниката от кризата накара повечето избирателите да предпочетат сигурността пред резките движения и завръщането на левицата се отложи за пореден път. Пет години по-късно тя се е захванала отново да намери точната формула, с която да овладее институционалната машинария на европейския съюз. Прогнозите засега обаче не са обнадеждаващи. Към днешна дата тя може да разчита най-много на равен резултат.Излизането на европейската левица от ступора на падането на „Берлинската стена" отне почти половин десетилетие и дойде под формата на приобщаване към неолибералния консенсус за глобализацията. „Третият път" бе идеологическата маска за тази операция и тя осигури връщането във властта на социалдемократите в Германия, социалистите във Франция и лейбъристите във Великобритания в средата на 90-те години на миналия век