Стоях на клатещата се плочка и не можех да помръдна. Сърцето ми спираше и тръгваше пак, притупкваше немощно в свода на коремната кухина и се премяташе. Премяташе се вяло - като болен гимнастик. Ребрата ми бяха свод на гнила катедрала, а сърцето – луд гимнастик, който скоро ще умре, но продължава да прави главоломни склопки под тоя гнил свод. Ръцете ми трепереха, гърлото ми се свиваше и отпускаше. Усещах, че ще се изпусна в гащите, ако помръдна. Потях се и бях безсилен. Стоях на сто метра от дома си и на двеста метра от най-близкия магазин за алкохол; клатех се на счупената плоча от настилката и не смеех да се раздвижа. Това беше пристъп на паника, смесен с абстиненция. Паническите пристъпи са ужасно нещо. Приличат на смърт, но са доста по-мъчителни. Знаех, че в момента не може да ми помогне нищо друго, освен голяма глътка живителен алкохол. Опитвах се да дишам бавно, но самата мисъл за това, че се опитвам да се овладея ме плашеше ужасно. Щом трябва да се овладявам – казвах...