Колкото и да не ви се вярва, в България има такъв живот, че ако го осъзнавахме, ако си го…нека използвам тази дума: ако си го признавахме… …и ако го правехме достояние за всички – щяхме да сме едни горди и весели хора! Може би не щастливи и предоволни…но кой ли пък иска да бъде предоволен? Предоволен е само глупакът. Та така. Искам да кажа, че ние чисто и просто не искаме - нямаме традиция, нямаме воля и смелост - да си казваме и да настояваме за хубавите си неща. Помислете хубавичко върху тая наша мизерна черта! Появи ли се нещо хубаво у нас – ние или не го забелязваме (по един такъв фройдистки, подсъзнателно отхвърлящ начин) или ако го забележим – бързаме да го омаловажим. Да го принизим. Да го омацаме. И да го направим от хубаво – срамно. Защото за хубави неща самият ти трябва да си хубав човек. А това изисква енергия. Нашего брата предпочита да не се предявява такова изискване към него – да тачи, да хвали, да харесва и да възвеличава делата и произведенията на събратята...