От Гелиболу до Инеболу
А какво мащабно пътно строителство се вихреше в района - просто не е истина! На батя ви Бойко пършивите петкилометрови магистралки ряпа да ядат Но пък и водата какви поразии беше направила... Плашеше ми се окото! Дет' се вика, добре, че не бяхме тръгнали ден-два по-рано! Какъв щяхме да го ядем... И така забавлявайки се с разноцветната рокерия по пътищата като този пасажер возещ се в щайга в посока обратна на движението Неусетностигнахме градчето Ondokuzmayis
Как съм му запомнил сложното име ли? Хехехе... Затова - по-натам... Та влизайки във въпросният град Ондокузмаис, или там както му се произнася сложното име (точно така се произнася – бел.Ст.), реших да поспрем, защото нещо странно се случваше с мотора последните двайсетина километра. Той, че си имаше леки вибрации в кормилото, имаше си, ама сега на два пъти едвам удържах мотора - първият път като се пуснах за момент да си вдигна визьора и вторият като се изправих на степенките да се раздвижа малко! Вервайте ми, едвам не се пребихме! Затова просто спрях пред едно кръчме (естествено, че къде другаде би спрял човек като мен), да поседнем за малко да отморим и тъкмо да диагностицирам проблема. Още със самото спиране ме лъхна странната миризма на изгоряло масло и то доста натрапчиво! Викам си "Айдееее, е сега изби и някоя гарнитура, та съвсем я втасахме!" Погледнах наляво, където си имаше по принцип някакво сълзене на масло, което редовно ми омазваше левия ботуш, но не видях нищо необичайно. Погледнах надясно и.... Мдаааа – десният кол („кол“ е амортисьор на езика на мотористите. Не ме карайте да ви обяснявам какво пък „тояги“ в столичния градски транспорт ;)– бел.Ст.) беше тотално изпуснал и беше омазал с масло всичко! Ама всичко! Предницата, ботуша ми, панталона, че и половината двигател, откъдето идваше и натрапчивият мирис на изгоряло масло! Ето го и обяснението за лудешките танци на кормилото... Позабърсах се, поядосах се! Мааааалко се поядосах, щото бях се зарекъл, че душевният ми покой няма кой и с какво да го наруши! Бяхме на около 1300 км от София и то по най-прекия път, а този път имахме наистина сериозен проблем с мотора, с какъвто не можеше да се кара. Поразхвърляхме се, попочесахме се тук таме и подходихме по най-логичният начин към ситуацията – казахме "Майната му на мотора!" и седнахме да хапнем в кръчмето... Персоналът като на повечето места в Турция беше супер любезен и супер неговорещ никакви езици, освен родния им, но пък непременно държаха да осъществим някаква комуникация! Ние пък от своя страна, вече на сит стомах бяхме приели пораженческото решение, че прекратяваме експедицията си и бавно и славно си затръгваме към България по на-прекия път! Ще се приберем за два дни, ще минем да навестим Гошо край Резово, после през село да видим родата и леви, леви с бодра крачка към най-голямото село в България - София... Споделихме с любознателните домакини, че сме се запътили към Грузия, ама ще е някой друг път, щото ни се е счупил мотора и ще се прибираме обратно, когато единият от сервитьорите вика нещо от рода на „Аман! Нидийей брийе! Въх, не така! Аллах, аллах!“ Е, сигурно не каза точно това човека, но мен така ми прозвуча като да ми го е казал на чист бургаско-пернишки с разградски диалект... Бил имал приятел мото - майстор (тук вече аз виках "аман, аман, аллах, аллах", щото като се сетих какви майстори познавах аз в София лелееееееееееее...СТОП! За майстори или добро, или нищо!). Та човекът (за съжаление така и не му запомних името, заряза сервитьорстването, грабна служебният скутер и ни поведе към въпросния майстор! Викаме си... ами кво сега-няма какво да губим, време имаме бол, та ще видим какви ще ги сътвори човека и колко ще ни одруса като види, че сме смотани залупени туристи чужденци! Стигнахме в сервиза, където двама апапи, единият на около 8 – 9, а другият на около 12 – 13 години китосваха нещо си и като ни видяха взеха да ни гледат много злобно! Досущ както канибал гледа приближаващ се корабокрушенец на спасителен сал... Тук аз отново взех да викам „аллах, аллах“, щото ако това беше приятелят майстор, май беше по-добре направо да обръщаме и да си ходим! Не бил това... Това били чираците! Ей сега ще му се обадел на майстора да дойде щото си бил вкъщи... Викам си „Да, бе, да, ще дойде... В почивен ден, в 3 следобед...“А той взе, че дойде! Най-усмихнатият майстор на света!
Вервайте ми! И не само дойде, ами и събра поне още десет приятели зяпачи да ни гледат, да цъкат, да ни се смеят на стария мотор (сто пъти поне казаха, че толкова стари мотори в Турция отдавна няма), черпи ни чай, студена вода, поне десет пъти предложи, докато прави мотора да ни заведе у тях да се изкъпем и да си починем, ако искаме и да преспим та да си ходим утре! Накрая отремонтира скапаният кол, отново се посмя на старата ни техника и ни проводи по живо по здраво да си ходим, като за труда си и материалите, НЕ НИ ВЗЕ НИТО ЛЕВ!!! И тук, преди да продължа с пътеписа искам да направя скромна реклама на човека - казва се Фатих, сервизът му се намира в град Ondokuz mayis, който е на 40 км западно от Самсун в посока Синоп, а страницата им във фейсбук е EnGizMoToRiZe! Пичовете са групичка ендураджии, а единият от тях е въпросният Фатих! Фатих и сервизът... [caption id="" align="aligncenter" width="640"] Фатих и сервизът :)[/caption] Чираците... А колко чевръсто работеха просто, не е истина [caption id="" align="aligncenter" width="640"] Чираците[/caption] След като моторът отново беше "в час", естествено изоставихме идеите за връщане у дома и отново вперихме поглед напред, но къде от суеверие, къде от прояви на някакъв здрав разум, загърбихме идеите за влизане в Грузия и за разходка из най-източната част на Турция... Казано иначе - Батуми, Трансаджарската магистрала и Вардзия отпадаха, Арарат, Догубаязит и езерото Ван също. Заложихме на по-лежерно и тотално безпланово пътуване оттук нататък! Както се оказа, този път бяхме заложили на правилната карта, защото след няколко дни отново имахме сериозен технически проблем с мотора (ах, каква изненада!), както и здравословни с нас самите... След топлата раздяла с момчетата от сервиза, спряхме да се сбогуваме и с момчето от ресторанта, което ни помогна с намирането на майстор и... отново бяхме на път. За нула време бяхме вСамсун,
където се набихме в най-адското задръстване, в което някога съм попадал! Поройните дъждове от предните дни бяха направили страшни поразии, което беше повод и за зверските задръствания през града, а жегата естествено, беше канска! На два пъти спирахме, защото почти прегряхме мотора с това "спри-тръгни" в четиридесетградусовия пек и в крайна сметка след много псувни и опнати нерви излязохме благополучно от Самсун и отново поехме край морето. Посоката ни беше Трабзон и село Мачка (демек манастира Сумела), но имам определени съмнения, че ще стигнем в човешко време... Особено с последващите няколко сериозни задръствания в по-големите крайбрежни градчета! Тук вече батериите на разговорните ни бяха паднали, фотото беше на издихания, ние самите също! Иначе градчетата по крайбрежието определено хващат окото, особено Орду! Мракът ни хвана на малко повече от сто километра от Трабзон, а оттам до Мачка имахме още трийсетина... Семейният съвет единодушно реши, че няма смисъл да се пънем и вТиреболу,
просто спряхме, купихме си цигари "Анадолу" и "Ларк" кърмъзъ узунлар и се набихме пред първия изпречил ни се хотел. Спазарихме се за изключително приятна цена, зарязахме мотора пред входа на хотела и се впуснахме в разглеждане на градчето Хотелът беше, хммм, как да кажа, меко казано странен... Имах чувството, че току що бяха изгонили някого от нашата стая, за да настанят нас! Отделно всичките му обитатели до един бяха мъже и имаше вид и излъчване на провинциално техникумско общежитие от времето на соцаНа следващият ден, вече бодри, отпочинали и с технически изправно превозно средство, поехме по пътя за Трабзон, откъдето се канехме да зарежем крайморския път и забием навътре в планините. Пътят беше перфектен с множество тунели, а природата вече напомняше по всичко на Аджария и ниските части на Малък Кавказ На един Шел в
Трабзон,
направих проверка на всичко по мотора - гуми, масло, бушони, винтове и гайки и каквото още се сетих! Просто исках ако имаше още някакъв потенциален проблем да го видя тук, в големия град, преди да забием навътре в чукарите... Моторът си беше ок... Долях малко масло ( в интерес на истината за 5200 км долях половин литър масло, като част от него си покапваше по левият ми ботуш! Въобще, ако имаше нещо наистина перфектно в този мотор – това беше двигателят му и смешно малкият му разход, който се движеше между 4,1 и 5,2 ей, така, както го виждате на снимките - със всичкия тоя багаж плюс нас двамцата)! Оттук нататък, следващите няколко дни щяхме да сме сред планините! Пътят отново стана "преобладаващ с прекъсвания", но пък китните зелени планини компенсираха това Облаците в далечината не вещаеха нищо добро, а аз вече бях сърбал попарата на дъждовете по тези чукари и знаех какви са летните бури тук, но въпреки това връщане назад нямаше На градчето със шопското имеМачка,
се отклонихме по пътя заманастира Сумела,
който и беше целта ни! Сумела се оказа, че е доста нависоко и доста навътре в дебрите на планината Последните няколко километра до манастира (за неходилите там да поясня, че читавият път свършва на един паркинг на 4 – 5 км преди манастира, откъдето продължава едно пътче - вярно асфалтирано, но толкова тясно и стръмно и с течащи всевъзможни гадости по него, както и свръхнатоварено като движение, че повечето хора просто спират долу на паркинга и оттам има маршрутки (долмуш) до горе), се отказах да ги превземаме с мотора и го заебахме до един водопад, а ние продължихме пеш нагоре А ето го и самият манастир В манастира (както и към него) стълпотворението беше страшноА ето и няколко кадри от манастира... Не мисля, че има какво да коментирам-мястото е уникално, особено наживо! За съжаление обаче, стенописите са старателно и методично унищожавани с времето и почти нищо не е останало от тях
Слизането от манастира беше леееко екстремно, защото чакахме, чакахме маршрутка, но тя така и не идваше и решихме да слезем както се бяхме и качили-пеш...
Тъкмо тръгнахме и 5 – 6 маршрутки профучаха нагоре, ама викаме си, карай, такъв ни бил късмета... Още на вторият завой единият долмуш ни задмина, но вторият спря и ни махна да идваме! Не чакахме повторна покана и се качихме във вехтия форд! Изживяването беше като във влакче на ужасите! Турчинът караше като изоглавен, а пътниците само викаха дружно "Машалла, машалла, Шумахер!", което още повече го надъхваше да пришпорва дъртия дрънгел надолу, да изпреварва и да се разминава на боя разстояние с качващите се нагоре! Сега обаче се появи друг проблем - трябваше да се кача няколкостотин метра, за да докарам мотора до паркинга. Качих се... По пътя нагоре спря една кола с петима младежи, които предложиха да ме качат (интересно къде?), но аз им отказах любезно... Естествено, колата едвам тръгна по нанагорнището... Моторът ми се оказа затапен от три превозни средства - един бус пълен с закачулени кадъни, дето само очите им се виждаха... Зад мен един вехт френски джип, чиито собственик веднага се появи отнякъде, за да го дръпне да изляза, ама аз "Ноу! Мерси! Ма няма да я бъде, щото тръгна ли на заден, ще се претрепя у дерето!" и ща не ща зачаках колата до мен да мръдне, та да мога да си тръгна! Дойдоха четирима младежи със странни одежди, дълги бради и още по-странни шапчици, типични "ал-кайда", много ми се зарадваха, постоянно ми викаха "май френд това, май френд онова"... и, естествено, много се смяха като разбраха, че точно с този мотор съм пропътувал две хиляди километра дотук, че и с жена си на задната седалка... Тръгнаха, а аз с любопитство се загледах в номера на колата, за да видя откъде са, но...номер нямаше.... Странно... Посоката отново беше село Мачка, откъдето забихме навътре в планините.
