Всеки ден съм на площада. Ходя, защото не искам повече да ме управляват лъжци, крадци и прасета. Искам да видя в затвора всички, които ограбват и изнасилват държавата вече 30 години. В предния протест не повярвах, този обаче, подкрепям още от първия ден. Седем дни по-късно вече не крещя „Оставка”, защото аз лично не мога да предложа нещо по-добро. Съмнявам се, че и тези, които крещят могат да си представят ясно какво следва. Ако кабинетът падне, както иска улицата, ми е бедна фантазията кой ще дойде на власт. И само за протокола – ако това е Бойко – какво точно променяме? Нищо! Пак ще газим в същата долнопробна каша. Не искам БСП, не искам ДПС, нито самовлюбените Бойко и Волен. Аз съм нормален човек, мястото на лудите е в психиатрията. А на продажните журналисти, които с позорното си мълчание крепят всички кабинети – на полето при картофите. Оправдания не приемам – псевдонимите винаги са били безплатни, сървърите в чужбина също. Проблемът ми днес е, че не знам на кого да вярвам. На всички останали малки и нови партии ще кажете – прекрасно, ако те бяха готови да получат властта, досега сто пъти да са ми казали кои ще са им министрите. Хиляди пъти да се намерили начин да ме запознаят с тях, така, че когато поемат управлението, аз да съм спокойна, че Веско Културата, няма да оплеска положението