Приготвях куфара си, а дъщеря ми ме наблюдаваше с проницателните си черни очи, леко уплашени. Бяха същите като на майка й, а тънките й устни – като моите, но докато растеше и тялото й се издължаваше, тя все повече заприличваше на майка си. Като я сравнявах със снимките на Ракел, когато беше на петдесет, майка и дъщеря си приличаха, сякаш бяха две капки вода. За дъщеря си бях влуден старец, безвъзвратно обзет от миналото. То вече никого не интересуваше, но аз не можех да забравя нито един ден от него, нито една подробност, нито едно лице или име, даже и да беше дълго и трудно немско име, затова пък често ми костваше големи усилия да си спомня заглавието на някой филм. Стараех се да показвам нехайство, ала добре знаех, че й причинявах болка, защото, освен че бях стар и луд, имах запуш...