/КРОСС/ Те се появиха  с големи картонени листове като корици на книги, със саморъчно изписани заглавия и имена на автори. Кориците приличаха на книжни щитове. После разбрах, че така ги и наричали. Беше в Деня на будителите. И някак естествено те застанаха в началото на шествието. Една редица от десетина картонени щита, които трябваше да водят и пазят протестиращите. Паисий, Софроний, Ботев, Талев, Димов, Смирненски, Вапцаров, Гео Милев и дори две днешни книги вървяха начело в това прекрасно самоорганизирало се шествие. Беше слънчев този първи ноември, различен. Бях особено щастлив и спокоен да вървя подир книгите щитове. И тези момчета и момичета излизаха всяка вечер оттогава. Четящия човек, за който тайно си мечтаем. Рицари без броня, като момчето от онзи български филм с Апостол Карамитев, който те едва ли са гледали, онова, с картонения щит и броня от кашони. Странни донкихотовци, наивници, както ги нарекоха, тръгнали срещу истински великани... Скоро щяха да се сблъскат с истинските щитове, шлемове, палки, белезници, ключове. Нестройната пехота на четящите срещу добре смазаната машина на полицията. Един вторник, на 12 ноември. Най-тъжната София, която съм виждал. София - закрит град.  Полицейски, блокиран град. Толкова струпана полиция тези улици не помнят. Като огромно кафкианско насекомо с лъскавите фасетки на шлемовете. Протестиращи срещу полиция. Картонени срещу метални щитове. Шлемове срещу голи лица