Ето я – груба, внушителна, зла,
с перверзна усмивка бетонено сива.
Убива мечти и къса крила,
а после над мъката се надсмива.

Колко я драхме с нокти, с ръце,
колко тунели под нея дълбахме.
Напразно – зловещото й лице
да заличим така и не успяхме.

Накрая я разбихме със глави-
натрошихме я на хиляди парчета.
Мислехме, че малко ще кървим
и ще литнем пак, от устрем обзети.

Ала уви, такава ни е съдбата-
дълбоко в изтормозените си души
носим по едно парче от Стената,
което бавно, но сигурно ги руши.

21.08.2007