Вчера приятел ме попита какъв е проблемът на българското лидерство. Отговорих, че доколкото лидерството е част от политиката, то проблемът му е същият, какъвто и на политиката - липса на автентичност и доверие. Българите не вярват на лидерите си по две причини - защото лидерите им много са ги лъгали и защото българите по традиция мразят елитите си. И мразейки елитите си, тръгват след лидери, които ги лъжат още повече. Българинът е източен европеец и за него лидерството има по-мистични измерения. Лидерът на източните европейци е легендарна фигура, от която се очаква да върши чудеса и чието мнение не се подлага на критика. Вижте Бойко Борисов. Отношението на „народа" към него не е много по-различно от това към Вълчан войвода, Хайдут Сидер или Крали Марко. Западният човек не е такъв. Той е по-практичен, по-земен и по-корпоративен. За него организацията е по-важна от човека, която я олицетворява. За сравнение мога да предложа един прост социологичен експеримент. Задайте на 1000 души два въпроса и вижте колко от тях ще могат да им отговорят: 1) Как се казва лидерът на Републиканската партия на Съединените щати?; 2) Как се казва партията на Путин?... Сигурен съм, че резултатът ще е поучителен и ще очертае, ако не важен проблем, то поне важна специфика на българската представа за лидерство