/КРОСС/ 2013-та прилича на една друга година от новата българска история: на 1989-та. Поне ако говорим за двете ѝ основни характеристики - масовите протести и ръста на национализма. Татяна Ваксберг отправя поглед назад. Толкова бурна е била само 1989 година, когато падна Берлинската стена. България не помни друг период с толкова много и толкова масови протести. Не помни и друг случай на толкова видим ръст на омразата към другостта. 2013-та година започна с протести и завърши с протести. Първите бяха срещу правителството на Бойко Борисов и се запомниха с масовия поток хора, наводнил десетки градове. Протестът за първи път тръгна от град, различен от столицата - в случая Варна. За първи път той беше съпроводен и с крайни актове на отчаяние, каквито бяха поне седемте самозапалвания на хора. Вътре в страната протестът доведе до сваляне на правителството, а извън нея той се прочу като отчаяния глас на жителите на най-бедната страна на ЕС, които не могат да си платят сметките за ток и парно. В действителност обаче протестът нямаше единен фокус. Хората протестираха срещу всичко - монополите, олигархията, високите цени на тока, ниските майчински надбавки и пенсии, изборния закон, липсата на морал. Предсрочните избори през май, предизвикани от масовите протести, бяха белязани от две безпрецедентни събития: данните за подготвяна масова манипулация на вота и пълното поражение на демократите, които не влязоха в парламента