„Надявах се най-накрая да те срещна“, беше неизречената истина. Сините му очи срещнаха нейните и той остро я изгледа. Тя отново наведе глава с надеждата, че този жест на смирение ще охлади внезапно пламналия гняв. Да седи с Гейбриъл след случилото се, беше глупава постъпка. Беше пиян и наоколо нямаше никой, който би могъл да я спаси при изблик на насилие от негова страна. Сега бе моментът да си тръгне. Неизвестно защо в този миг Гейбриъл протегна ръка и зат­вори пространството между тях. Отметна косата й зад раменете, ръцете му бавно, много бавно се вплетоха в къдриците й, преди да ги отдръпне. Някаква особена енергия заструи от тях към косите й. Джулия потъна в усещането и почти измърка тихо, напълно забравяйки въпроса му. – Миришеш на ванилия &am...