Събитията през последните дни в България са изключително предвидими и очаквани. Бойко Борисов отстъпва пред натиска на синдикати и лекари, с което спира реформите в огромната помийна яма наречена социално осигуряване и обществено здравеопазване, а медиите провеждат множество интервюта с куп псевдо политици, които обсъждат голямата опасност за икономиката, без те да имат, каквато и история на активна икономическа и политическа мисъл, извън прибирането на депутатски заплати.

Голямата ирония е, че случващото се в България е буквално едно към едно с безумната политическа ситуация обхванала днешният демократичен свят.

Политик с положителен медиен образ бива избран (Борисов, Меркел, Саркози, Барозу, Обама) бива избран, за да провежда решителни реформи и да демонстрира лидерство. Същият този политик е много повече медиен образ, отколкото истински реформатор, и се опитва да угоди на всички, получили внимание от страна на медиите (синдикати/ксенофоби/лобита в Брюксел/отказваща да сътрудничи опозиция). Проблемът е, че най-шумните в днешният свят на 24/7 новини и медийни забавления, са обикновено политически клоуни, които търсят внимание, не реализация на идеите си. Рейтингът на медийните образи започва да спада, те все повече да залитат към компромиси с всеки, който им предлага някакво спасение за предстоящите избори.

Възможните начини на развитие на ситуацията са няколко:

-          Продължаване на омекване по всички принципни позиции, докато политикът бива изоставен от всички, пътят. По който върви Борисов.

-          Проявяване на политическа твърдост и превръщането в реформатор, след като очевидно следващите избори ще бъдат изгубени, пътят, по който върви Меркел.

-          Отчаяно завиване към крайни идеи с цел раздвояване на общественото мнение, пътят, по който върви Саркози

-          Приемане на собствената си незначителност и прекарване на следващите години на власт във вечери и безсмислени инициативи, пътят, по който върви Барозу.

Преодоляването на кризи е слабост на демокрацията. По-големият проблем обаче е поколението управляващо днес западните страни. Неговите представители все пак са децата на „най-великото поколение живяло някога” и е нормално, завинаги да останат в сянката на родителите си, които прекроиха света. Единствената добра новина е, че поколението след тях е много по-перспективно. Един най-ранно родените принадлежащи към него е Дейвид Камерън, който в момента е поел една от най-амбициозните и реформаторски кампании във Великобритания и кара Тачър, да изглежда като „страхлива лелка”.