Още една възможност да преоткрия любимата ми Стара Планина, е като подходя до някое вече познато място по различен маршрут. В случая избрах да стигна до хижа Ехо от село Розино, вместо през Рибарица или Беклемето. Рискът да се минава по подобно рядко използвано направление е неясното състояние на пътеките и маркировката, които в случая се оказаха много лошо подържани.
В края на селото е разположено малко стопанство със стабилна охрана, представлявана от няколко броя внушителни на ръст овчарски кучета. Преминаващият наблизо пътник неизбежно влиза в полезрението на разярените псета и предвид предстоящото изкачване, бива принуден да ускори крачката, следван от звучния лай на четириногите. С такъв старт, за нула време се озовах на порядъчна височина, в зоната на снега, откъдето се отвори гледка към хижа Козя Стена.
Метеоролозите отново не познаха и вместо разкъсана облачност, времето, меко казано, беше неприветливо.
Почти цяла зима в балкана липсваше снежна покривка и ето, че едва през март понатрупа малко сняг, колкото да побелее тук-там.
Мръкна се, а гъстата облачност не предвещава ясно време за следващия ден.
Но да планираш времето в планината, е като да играеш на зарове - никога не знаеш какво ще се падне. Ето че на зазоряване няма пукнат облак. Кога успя да се изчисти небето, е загадка.
Студът е режещ в ранното утро. Светлината променя бързо облика на околността, където бялата шапка на връх Вежен скоро ще пламне в огнено червено.
Слънчевият диск се появява срамежливо, но пък дава една идея повече в усещането за топлина.
С тази идея и с още по-вкочанени пръсти наблюдавам как топлата светлина озарява в златисто каменният параклис под връх Юмрука.
Негостоприемната довчера планина, днес примамва погледа с искряща белота.
Освен, че ме допусна в нейните обятия, тя разкри за кратко своята неописуема красота, в това магично зимно утро.
