/КРОСС/ Брюксел, Анкара, Париж, Донецк, Луганск, Москва, Мадрид... Атентатите нямат давност, а съболезнованията винаги са със закъснение, жал по непоправимото, изпращане на душата в невидимото. Дарина ГригороваГласове По силата на потребителското ни ежедневие, опростено до компютърна игра с предизвестен финал, редуваща кадри на насилие с реклами на "щастие" на всякакви цени, загубваме способността си за ориентация. Атентатите генерират страхове и недоверие в държавата, защото не е способна да защити гражданите си, за което политиците носят отговорност. Страховете произвеждат "врагове", милитаризират съзнанието на "свои" и "чужди" - първо като религия (всички мюсюмани заради ислямистите), после като друго мислене ("путинист" или "фашист" според разногласията), накрая безразборно (тотална атомизация). "Враговете" сриват свободата на личността до сляпото и доброволно подчинение на "здравата мека ръкавица" на властта, все по-настъпателна законодателно в интимното пространство - под формата на защита от терористите. Финалът на подчинението на обществото е внушението на вина (дали колониално минало или нацистко, или комунистическо), за да се парализира всякаква мисъл за съпротива. Омагьосаната схема "атентат - страх - враг - вина - подчинение" може да се обезвреди с осъзнаването на общата ни отговорност и солидарност с оцелелите от прехода българи