При 10-тина дена си отиде любимият ми Величко


Пусках снимка на котараците ми Величко (вдясно) и Котьо (вляво) на любимото им място - радиатора в кухнята. Котьо си отиде преди година - беше около 17-годишен и с много болни бъбреци. Тия дни си отиде и Величко - също много възрастен и много болен. Според лекаря можех да го крепя още 2-3 месеца, но това вече не беше живот - той едвам ходеше, пишкаше и акаше под себе си (което за котка е голям тормоз), носех го всеки ден на инжекции и системи. Много обичах този рижав разбойник, за да продължа да му причинявам тези мъки. Приспах го. Отиде си без болка, гушнат в ръцете ми.

По някаква случайност, точно тия дни срещнах две мили приятелки - Таня и Верина, претърпели току-що подобна мъка. Таня е приспала любимото си кученце - и той беше много възрастен, може би е имал още месец-два живот, но не можел вече да ходи, черният му дроб бил напълно разсипан и получил токсикологично отравяне. Нейният лекар, също като моя, смятал, че това е най-доброто, което може да направи, ако го обича - да го приспи. Но и двете с Таня вече не сме първа младост и за разлика от девойката Верина, имаме доста опит както с домашни любимци, така и изобщо житейски опит. Верина още не е натрупала подобни горчиви познания и е лекувала любимото си коте до последно - включително купила специални системи за вливания на котки. Сега смята, че е сбъркала - трябвало е да го приспи по-рано, за да му спести мъките.

Но трите любими ни звяра вече тичат волни и щастливи из Вечните ловни полета!

С хората е подобно, само че решението е много по-гадно:

Не им е позволено да си отидат с достойнство, без седмични и месечни агонии, изпълнени с болка, унижения, страх и омерзение от себе си и живота. Лицемерното общество отказва на човека последната милост и любов, които са му дължими - ЕВТАНАЗИЯТА.