Той е непознат и утре няма да си спомням за него. Мъчно ми е за Дари. „Работя като звяр”, казва тя. Работи за много пари и сама определя срока на договора си. Налага й се да работи в един хотел в Италия. Разделила се е с бащата на дъщеря си и иска да направи най-доброто за нея. „Три месеца работя, три месеца си живеем като принцеси с малката”, казва Дари. Опитва да навакса пропуснатото време с шестгодишната си щерка. Казвам й, че няма пари на света, които да заместят майчиното присъствие за детето в тази възраст. Тя ми отговаря, че по-добре да е финансово стабилна, макар и да се виждат по-рядко с дъщеря си. Казва, че всеки път като я оставя, сърцето й се пръска на малки парчета, не може да мрази, нито да обича, и всичко й е безразлично. След три месеца се връща и събира парчетата, за да дава любов на детето. „След като твоето сърце се раздира, какво ли изпитва малката?” - премълчавам аз. Не мога да я виня, че материалната обезпеченост е приоритет за нея и дъщеря й. Кой съм аз да съдя?