Изкарваме Новата година някак си вяло, на 1 януари си тръгваме с обедния влак. Пътувам до София през светлата част на деня. Не искам да чета книга, искам да гледам, сякаш за пръв път минавам – всички гарички, обрасли в бурени и разрушени, мургави сенки блъскат с чукове и трошат сградите (остатъците) на гара Срацимир. Минаваме през села, до болка познати – Медковец, Долно Церовене, Габровница, Мърчево... Никой не се вижда по улиците, сякаш има холера. Помислих си, че сигурно така е изглеждала България след някоя изгубена война. Аз също изгубих войната, войната със спомените си, с детството си, с това един ден да няма къде да отида, с това, че разни хора ограбиха града ми, родителите ми, душата ми. Същите тия хора, управляващи на всички нива, направиха така, че циганите да рушат света ми с кирки и лопати, а мен и хиляди такива като мен, пратиха по целия свят да бъдем дърво без корен...