Масовите протести във Франция срещу плановете на правителството да повиши пенсионната възраст от 60 на 62 години са част от една по-обща борба за бъдещето на френското общество и за това колко да харчи правителството в подкрепа на бедните.

Преживявам лек културен шок

През последните три години работех в Съединените щати. И единствените протести, които отразих - единствените, които бяха достатъчно гласовити, за да си заслужава да се предаде за тях, бяха гневни тълпи, искащи от властите да спрат да харчат пари и да се махнат от живота им.

Сега, само седмица след като влязох в новата си роля на кореспондент в Европа, съм изправен пред гневни тълпи, искащи точно обратното - да спре съкращаването на държавните разходи и да получат обещание, че държавата ще продължи да се грижи за тях. Говоря за смяна на сцената.

Американците никога няма да могат да изтърпят, нито дори да разберат, това, което се случва в Марсилия. Вонята на гниещи портокали, утайка от старо кафе и, от време на време, на мръсни пелени, удря човек в носа, докато върви по тесните улички в стария град. А с всеки ден, през който боклукчиите продължават да стачкуват, купчините от претъпкани черни торби и картонени кутии стават още по-високи.

Поемете си дъх от тях, след като ги отминете, и нека отидем на пристанището, където хиляда стилни яхти се полюшват спокойно. Погледнете към искрящите сини води на Средиземно море и ще видите още доказателства за тези стачки - петролните танкери, закотвени край брега в очакване пристанищните служители да се върнат по своите работни места.

След това идват бензиностанциите, със светлочервените похлупаци, поставени върху помпите, които ви казват, че те не работят. Защото нямат бензин, за да бъдем по-точни. Стачката дава своето отражение. Но онова, което американците може би също няма да разберат, е как, въпреки шамара в лицето на обществото, всекидневният живот не е спрял. По същество, такова развитие може да бъде очаквано тук.

“Това е Франция - нормално е, нали?”, сви рамене един човек, преди да се върне обратно на работа. Друг, открил бензиностанция, заредена с гориво, каза, че му се наложило да обиколи с колата си едва ли не цяла Марсилия, но че всичко е наред.

В действителност за един град, определян като епицентър на войнствеността на френските профсъюзи, на пръв поглед няма много доказателства за нея. Да, видяхме боклуците, и дълбоко в мозъка се е загнездила мисълта, че бензинът може да свърши, но къде са стачните постове?

Пътни прегради

В продължение на трите славни часа карах колата си по протежение на брега в търсене на стачници и наблюдавах сърфистите, порещи вълните. На едно кръстовище, водещо до петролна база, един полицай със слънчев тен и надутите му колеги ми казаха, че по-рано е имало протест, но той е приключил. Накрая се озовах в рафинерия на Total, за която знаех, че има проблеми. Но дори там нямаше стачен пост. Просто вятърът шибаше празния огромен паркинг пред рафинерията и на портите бе вързан транспарант с надпис: “Предприятие в стачка”.

На следващия ден обаче се чу за затваряне на летището. Стачници блокирали пътя към терминала. Това звучеше повече като стачка. Навярно малко типична какафония по френски образец? Да, но не и когато отидох на място. В продължение на час или близо час стачниците принудили може би около 100 души да изоставят наетите от тях коли близо до терминала, след което си тръгнали. Летището е в хаос - работата свършена.

“Лична отговорност”

Няколко часа по-късно, получих обаждане по телефона от главната железопътна гара. Група стачници легнали на релсите пред високоскоростен влак, пътуващ за Париж. Те скандирали малко, но скоро изчезнали отново. Мигновени стачки, ...