/КРОСС/ В своя прочут доклад „За европейския дух", изнесен в Женева през 1946 г. - след като е обмислил от всички страни сполетялата континента ни катастрофа и е набелязал тревожните перспективи пред него - Карл Ясперс пише в заключението си следното: „Навярно трябва оттук нататък да живеем в готовност за най-лошото, но не бива да го мислим като неизбежно... Който утвърждава неизбежността, казва повече, отколкото може да знае и така подхранва страстта на нихилиста, който само чака мига на катастрофата, която за него е или желано индиректно самоубийство, или абсолютна власт чрез насилие". Това предупреждение на големия философ изглежда не е било добре чуто преди всичко от онези, към които Ясперс се е обърнал по преимущество - към хората на хуманитарната рефлексия, писателите, изобщо онези, които в най-ново време започнаха да се наричат неговите „интелектуалци". Изглежда, казвам, то не е било чуто, защото тридесет години по-късно в романа си „Даниъл Мартин" Джон Фаулз, чрез един от своите герои, прави следното наблюдение тъкмо за онези, които нарича „хора от интелектуално привилегированите среди". „Вече бе неприемливо за тях - пише Дж. Фаулз - да твърдят публично, че нещо, каквото и да е то, може да приключи добре в този свят. Дори когато нещата в живота им... наистина приключват добре, те не смеят да го пресъздадат в изкуството си..