Спомням си градината с розите в поемата "Бърнт Нортън" на Т.С. Елиът. Там един дрозд води лирическия герой по пътека сред храстите, зад които се чуват смеховете на невидими деца – призраци на изгубеното детство. Следват редовете: "Върви, върви, върви — каза птицата, — Родът човешки не понася твърде много реалност."

Ние вървим напред през живота хипнотизирани от мечтите си, без да си даваме сметка, че животът е само това, което става сега и тук.

Бъдещето е илюзия
...