От юни насам от време на време „изплювам" по някое кратко стихче в туитър - сатирично, пародийно, или просто нещо за обществото ни. Няколко дни след началото на #ДАНСwithMe дойдох на площада с това (по Дебелянов), разпечатано на лист: Да се завърне партия червена,когато икономиката гасне,и шумно, срещу нагло назначенинарод да вика "мама ви нещастна" Беше ясно, че властта няма подкрепа, а оставката в началото изглеждаше възможна, при хилядите хора на площада (отново по Дебелянов): Аз искам да те помня все така:без мозък, без подкрепа и в оставка. Тогава един ден се „инфилтрирахме" в контрапротеста и картинката беше депресираща: Къде са хората? Аз виждам само сенки.Повтарят мантрата, със мозък замразен:"Наливай втората и дай да люпим семки"и палят мандрата на утрешния ден. Докараните хора с автобуси, за да осигурят „жив щит" около парламента пък доведоха до краткото (по Володя Стоянов): Автобуси, фараонии балъци за милиони. Един есенен ден на площада атмосферата беше странна - хем тягостна, хем с проблясъци, и след това в туитър се подхвана поетичен диалог, част от който беше това: Луната и дъгата са измислениот някой, нарисувал есента,а някъде сред дъжд и сред неистинисъбужда се от сън една мечта. При едно от сутрешните кафета около парламента, почти в просъница написах тази глупост (по Вазов): И "оставка" мощно въздуха разпра,Парламентът отговори със...