всеки път, не преувеличавам, всеки път когато отивам на фризьор, се сещам за един разговор с марианчето димитрова седмица преди да се хвърли от десетия етаж. "миленски, трябва да отида на фризьор...имам нужда някой да се докосне до мен...да ме погали..."самотата и отчаянието й бяха толкова големи, че това беше последната й надежда за човешка "нежност". ужасно е трудно да не си гневен, нося този гняв в себе си въпреки, че е много по-малък отколкото беше някога, живея с незагасналия вулкан от ярост към обстоятелствата, които докараха един светъл, прекрасен човек до това безмерно отчаяние, както и яростта към жената позволила да й се случи, не човека, а жената, и този гняв е много отчаян и голям. знам, че е глупаво, знам, че е саморазрушително, знам, че човек трябва да прощава на другите и на себе си, но ми е много трудно. и това е причината заради която не мога да понеса да публикувам една книга за едно самоубийство. никога няма да я публикувам, защото е разрушителна. за мен и всички останали. трябва да се моля за смирение. много да се моля.днес пак ще ходя на фризьор.