Бях в клуб „Angel Heart“, където имаше тематична вечер на Pink Floyd.
Очаквах да е пълно с такива като мен, ама нищо подобно, основната публика беше на 18+ години.
Тази вечер беше най-дългото време от много, много години насам, когато някой ми пуска НА МЕН Pink Floyd в продължение на часове, а аз слушам. В комбинация с две бирички и най-доброто озвучаване, на което съм ги слушал, много е лесно да изпаднеш в състояние близко до нирвана.
По наше време имаше поговорка „Пуснат ли Флойд, значи купонът е свършил“.
Флойд не са купонджийска музика, а музика, за която трябва специално да отделиш време да слушаш – като класическата и джаза. Изисква концентрация, вглъбяване и може би и малко въображение.
Когато слушам инструменталите им, винаги си представям космически пейзажи, огромни пространства, внушителни гледки.
Те правят това с инструментите си, което Евгени прави с фотоапарата.
Те са от групите, които оправдават покупката на скъпа многоканална уредба. И то от десетки (!) години.
Аз ги открих за себе си някъде около 3-ти клас, от една безименна касетка на нашите, от едната страна на която имаше „Тъмната страна на луната“, а от другата „Една вечер в операта“ на Куин.
За втори път ги открих от „Тухла в стената“.
И така ги откривах непрекъснато – и „The Final Cut“, и „A Momentary Lapse of Reason“. В един техен албум има повече материал, отколкото в един обикновен роман.
Като тинейджър им бях болен фен, имах почти всичко, което хич не беше лесно да се открие тогава.
Спомням си когато радио FM+ стартира почти официално, един от водещите се изцепи в ефир,
„Ето, сега в частното радио няма ограничения за дължината на парчетата, затова мога да ви пусна нещо любимо.“
И ни пусна „Shine on you crazy diamond“. Еххх. Няма кой да повтори сега този подвиг по радиото.
The Division Bell така и не го изкльопах. Звучеше ми като ехо на Флойд, а не като истинското нещо.
Много яко беше тая вечер, да ви кажа.
Ето ви една подборка от парчета, които никога няма да пуснат по радиото:
Pink Floyd Echoes 2001 A Space Odyssey
