Планетата е прекалено тясна.
По-тясна е от твоята глава.
А ти навсякъде я носиш със себе си.
Върху крехките си рамена.
Бил съм в Кайро. Видях как Сахара връхлита града.
И в нейните сенки се криеха демони с фамилни имена, които завършваха на -ов и на -ев.
Бил съм в Малта, сред Средиземно море. Имаше огромни вълни.
И в солта на прибоя облизах сълзата, които си носех от вкъщи с кеф…
Бил съм в Амстердам, при „червените фенери“.
И всички жени ми приличаха на тази, която я намаше там…
Бил съм в Испания, сред Темплиерските замъци.
И навсякъде бях рицар с натежало сърце…
Бил съм в Берлин, unter den Linden.
И миришеше на лято под липите, което си отиде заедно с детството в мен…
Бил съм в Санторини, в прегръдките на вулкана.
И там залезът носеше тъга, също както у дома…
Бил съм в Хърватска, при прекрасните заливи.
И там мразех себе си, въпреки че нямаше кога…
Бил съм в Констанца, където храната беше гадна.
Защото носех отровата в мен…
Но през цялото време съм си бил „у дома“.
В моята глава.
Просто няма къде да избягаш, приятелю!
Време е да започнеш да променяш нещата.
Вътрешните неща.
Чак тогава ще попътуваш.
Може би.
По света.
Дори да си стоиш у дома…
